В шеги и закачки на биологични и физиологични теми времето минава бързо, но ето, че футболът отново чука на вратата на националния отбор. А шефовете му упорито са заключили външната порта и пазят тишина, за да го заблудят, че в къщичката няма никой. Ще почука, ще почука и ще подмине и този път, след което ще продължат шумните си веселби и разговори на странични теми. Такова е положението преди два от най-тежките мачове за България в световните квалификации – гостуванията на Франция и Швеция.
Съперниците ни ще играят футбол от висока класа, а шоу като това, което сътвориха Люксембург в София с България в главната роля, изглежда много малко вероятно. Но явно на никой не му пука за това. Скоро и тези два мача ще останат в историята само като цифрови изражения, след които
няма да последва нищо
съществено за бъдещето на футбола ни. Дотогава шефовете ще продължат да стоят притихнали, скрити зад обичайното клише за нивото на футбола, което е в пряка зависимост от състоянието на икономиката, съдебната система, здравеопазването, тротоарите, броя на бездомните кучета, цената на билетчето и какво ли още не. Ще продължат да обвиняват коментатори и слушатели, пишещи и четящи за поредния провален квалификационен цикъл и за липсата на перспектива пред футбола ни. И ще чакат бурята да отмине, за да се отдадат на спокоен и щастлив живот – това го умеят много добре.
Последната публична изява на президента Боби Михайлов завърши с приповдигнато настроение, хумор и забава. Оттогава досега – мълчание. Може би защото нищо важно не се е случило?! Какво тук значи някаква треньорска смяна? В крайна сметка националният отбор продължава да е на първо място в групата, както Михайлов отбеляза с усмивка на лице след спектакъла срещу Люксембург.
За разлика от него Лечков говори все повече, но плочата му отдавна се изтърка, взе да чегърта сериозно и слушателите й просто намалиха звука на грамофона, за да не му обръщат внимание. А на „Иван Асен II” никой няма намерение да подмени плочата с нова, работеща. Те обичат да слушат точно такъв звук. Скорошната крилата фраза на Лечков пък спокойно може да се приеме за
мото на
националите
и да се изпише на новите им екипи, както е модерно напоследък – на фланелките отпред „Свиквайте”, вместо имена на гърба „Това ни е нивото”, а на гащетата – „Така ще бъде вече”.
Защото за дългосрочни цели в националния отбор отдавна никой не говори. Те се сменят със скоростта, с която се пълнят и изпразват чаши в ложата. В единия момент шефовете с половин уста ни казват да очакваме класиране, в следващия се концентрираме върху обиграването на отбора за следващия цикъл, по-късно вече правим подмладяване, а скоро идва ред на по-опитните да стабилизират позициите ни… В момента безпътицата е по-явна отвсякога. Новият треньор е принуден да разчита на старата изцяло предсказуема като имена и като потенциал група. Нито едно ново, интересно име.
Нито една нова
интересна тенденция
за развитие на отбора, която да бъде загатната още с повиквателните. „Това е, с което разполагаме”, е любимото клише на ръководителите и треньора на националния отбор от последните две години. И наистина, за целите и философията за развитие на отбора, която налагат шефовете му, това бяха идеалните изпълнители на терена и на скамейката.
Пред Хубчев стои изглеждащата като непосилна задача да развали рахата на сбирщината от немобилизирани, несериозни и отбиващи номера играчи, които след няколко дни ще разхождат нови лъскави екипи. От първия му разговор с медиите като старши треньор той даде да се разбере, че ще насочи усилията си именно към мобилизацията на играчите. Но ще има ли време за това? Защото какви перспективи за бъдещето да залага Хубчев отсега, след като договорът му е за една година. Една година!? Ето това е мащабното мислене на шефовете на родния футбол, ето това е плодът от стратегиите им за развитие на националния отбор. Новото начало си остава само на приказки, защото за него се изисква организация и работа. То не става ей така – взимаме по няколко деца от школите на ЦСКА, Левски, Славия и Ботев, връчваме им анцузи и тениски с емблемата на БФС и ги пускаме срещу Погба и Грийзман. И с това обявяваме прераждането на българския футбол за стартирало. Нито ще стане със смяна на екипите – слагаме щампа „българи юнаци” и „април 1876”, слагаме герба с лъв и щит, и още срещу Франция защитниците ни се прераждат в смели опълченци, а нападателите атакуват „на нож” съперника. И е колкото смешно, толкова и жалко, че футболните ни ръководители се опитват години наред с едни и същи трикове да отклоняват вниманието от съществените въпроси.
Затова и
изборът на Хубчев не
може да развълнува
силно футболната ни общественост, която да привиди в негово лице необходимия пенкилер. Дори и да има желание и мотивация, той ще бъде един срещу всички! Иначе на всички е ясно, че по-квалифициран и по-авторитетен наставник в този момент, когато първенствата са в разгара си, няма как да бъде намерен. Единствено някой вече натирен от клуба си. А и не са никак много желаещите да седнат на стола, „затоплен” от Петев. Точно поради това Хубчев заслужава поздравления. Да, той е без работа от известно време и очевидно собствениците на клубове не стоят на опашка пред вратата му, но спокойно можеше да се споразумее с БФС да поеме отбора след двете гостувания, които са потенциални тежки катастрофи. В крайна сметка, след като Петев може спокойно да изостави отбора, когато си поиска, защо и Хубчев да не може да го поеме, когато поиска? Затова
адмирации за
проявеното мъжество
остава само то да стигне като послание до играчите и те да излязат в предстоящите мачове срещу философията и удобния речник, използван от шефовете им.
Няма да е коректно да подминем и факта, че Хубчев успя да превърне Берое в незаобиколим фактор в българския футбол и в разпределението на отличията – вкара купа и суперкупа във витрината и ги окичи със сребърни медали. А днес виждаме, че не всичко в клуба е подредено и спокойно и явно не е толкова лесно да овладееш процесите в съблекалнята му. Хубчев го направи и в продължение на четири сезона превърна борбената игра в запазена „зелена” марка. Това в общи линии е всичко, което българските привърженици сега очакват от него. Те искат да видят отново онзи дух и желание за игра, които преди две-три години Любослав Пенев успя да вмени на почти същите тези играчи. Нищо повече.
Така е, свикнахме да изискваме малко, скоро може би ще свикнем да не изискваме нищо. Затова и за мачовете с Франция и Швеция от България ще тръгне само чартърът с футболисти и шефове. Е, на място вероятно ще се появят триста родни емигранти, които обаче ще са привлечени по-скоро от възможността групово да изпеят на публично място „Мила родино” и да отронят по някоя сълза. От носталгия по родината, не за плачевното състояние на националния отбор.