60-годишният юбилей на Стойчо Младенов не беше много щастлив за него. Поне в спортен план. Неговият Кайсар загуби с 0:1 визитата си на Ордабаси (гол на бившия футболист на ЦСКА Преслав Йорданов) в първенството на Казахстан. Това бе първо поражение за Младенов и помощниците му Анатоли Нанков и Тодор Янчев в шампионата.
Кайсар заема пета позиция – три победи, две равенства и едно поражение. Независимо от всичко, юбилярът намира сили да се усмихва. Сякаш, за да покаже, че вече гледа по друг начин на живота, че има и по-важни неща – семейството, приятелите, любовта – към близките и към отбора на неговото сърце ЦСКА.
На път по 500-километровото трасе от Ордабаси до Кизилорда, Стойчо Младенов отдели време за Sportnamasa.com.
„Не обичам да правя равносметки и да живея с миналото. Живея с настоящето и гледам напред в бъдещето. Трудно е човек да каже какво е постигнал за 60 години. Най-ценно е семейството – емоционални моменти бяха раждането на синовете ми, после на внучките, както и подкрепата на моята съпруга през всичките тези години. От това по-ценно няма, от мен да го знаете!
Най-траен спомен в съзнанието ми ще остане стъпването на „Армията“ за първи път и влизането в съблекалнята на отбора. Там витае един по-особен дух, който го няма в останалите отбори. Едно е да гледаш по телевизията този отбор, едно е да мечтаеш за червената фланелка, а съвсем различно е да прекрачиш прага на свещения стадион. В Борисовата градина цари едно величие, сърцето тупти по различен начин, а хората там са усмихнати.
Каквото и да се случва в живота, ЦСКА си остава отборът на моето сърце! Ще си отида от този свят като фен на ЦСКА! В себе си пазя само хубавите спомени от престоите си на „Българска армия“. Не обръщам внимание на лошите неща или на нападките по мой адрес. Няма хора, които да са само харесвани или само мразени. С някои нещата можеха да се развият и по-добре, но не смятам да коментирам тази тема. Както не искам да взимам отношение по темата с ЦСКА. Имам доста неща да кажа и ще го направя скоро. Ще си дойда лятото в България.
Спомените ми с ЦСКА са много, както и попаденията и титлите, които съм спечелил с най-великия български клуб. Но един си остава черешката на тората – мачовете с Ливърпул през 1982 година. Може да се каже, че това е върхът на сладоледа във футбола за всеки един футболист – да остраниш действащия европейски клубен шампион. Дали можехме да спечелим КЕШ тогава ли? Сигурно. Никой не може да знае. Много е изписано, изговорено и изкоментирано за този мач, с който ги отстранихме, а след това се срещнахме с Байерн Мюнхен. Казах ви вече, че не живея със спомените, но отстраняването на Ливърпул винаги ще има специално място в сърцето ми. Както и победите над Левски като футболист, а по-късно и като треньор.
Надявам се някой ден пак да се върна в ЦСКА. До момента го правех все в трудни моменти, дори в кризисни, и пак успявахме с моя екип да вдигнем отбора на крак, да се борим за титлата, да сме конкурентно способни. При следващото ми връщане на „Армията“ се надявам да заваря една по-добра организация и всичко да е по-различно. Мечтая за европробив с ЦСКА – нещо, което ми убягва. Това ми е мечтата на този етап.
Обичта на феновете – това е най-важното за всеки един спортист и треньор. Феновете на ЦСКА знаят как да обичат и да подкрепят, изпитал съм това на гърба си, както се казва. Тази обич е безценна за мен, това е нещо велико. Благодарен съм за отношението към мен, благодарен съм за всичко, което тази публика направи през годините за мен. Агитката на ЦСКА вдигна много високо летвата и е недостижима, велика! Благодарение на феновете клубът оцеля през годините и продължава да е фактор“.